Лас Палмас – Санта Лучия. Ден 15 и финиш.

imageЕкипаж: Румен, Мишо и Диан

След като изядохме по една рибна консерва вечерта на Никулден,  Мишо и Диан решиха да не свалят спинакера. Вятърът беше 5 степен по Бофорт, а вълната – 4-та.  Мишо управляваше през първата част на нощта. Около 02 часа рулят се пое от Диан. Мишо беше каталясал, а Диан според мен не си беше починал достатъчно. Направих му едно силно кафе (Диан обикновено не пие кафе, но този път не отказа и освен това кафето го ободрява много повече отколкото нас кафеджиите). Вятърът ту се усилваше, ту отслабваше. Аз, както обикновено не спях и бях на линия да помогна или да хвана руля за малко, ако се наложи. Не зная защо, но ми беше притеснено, опасявах се да не направим я броуч или по-лошо  – поворот. Около 3 часа (всички гадории по едноименния закон обикновено се случват по това време) се оплете спинакерът около форщага. Диан поиска аз да хвана руля, за да не будим Мишо. Аз обаче го събудих  и извиках горе да поеме той управлението, защото прецених, че за сигурността на Диан е по-добре на руля да бъде Мишо, а не аз. Това се оказа най-тежкото заплитане, откакто  бяхме тръгнали. След половин часова борба и опитване на различни методи (дърпане за шкаторината, опит за угасяването с чорапа, отпускане на спинакер  фала), се разбра, че без качване на мачтата и разплитане на ръка няма как да стане. Извадих столчето и качих Диан на мачтата. След като стигна до горния ляв краспик (плавахме на десен халс), Диан се отблъсна и се хвана за форщага с едната ръка, а с другата почна да отвива заплетения  спинакер малко  под горния балон, като преди това се опита да го угаси малко. Гледах нагоре как се люлее прегърнал форщага и сърцето ми биеше силно. Страхувах се да не се изтърве, да го залюлее вятърът и да се блъсне я в мачтата, я в краспиците. Този филм с качване на мачтата, макар и само до средата между долния и горния краспик при свеж вятър, го бях играл, когато плавах сам от Скопелос до Кими, но беше още светло, бях близо до брега и нямаше офшорна вълна. Само вятърът беше тогава същият, дори малко по-силен и зная какво става като се люлееш, защото качването с mast climber не е по мачтата, а по фал, хванат за междинния кнехт и я нямаш опората на мачтата.

Спомних си детските години, когато в Бургас идваше цирк, (обикновено го разполагаха близо до детския кът  в морската градина). Покрай цирка имаше много други салтанати: виенско колело, въртележки, стрелбище, продаваха се балсуджук, пистил, захарен памук, цилиндрични вафли с крем и други забравени сладки лакомства. Най-много ме впечатляваше обаче въртележката със синджирите, в долната част на които бяха захванати единични седалки. Като се завърти въртележката, от центробежната сила хората на седалките се вдигаха нагоре и летяха в кръг като с ускоряването се вдигаха още по-нагоре. Някои по-майстори (обикновено момче и момиче)  на съседни седалки се хващаха  и се заплитаха да летят заедно. Не позволяваха на деца да се качват. А сега не бяхме на цирк и гледах с трепет и нетърпение какво прави Диан горе. Първо дръпна силно надолу спинакера, за да го угаси малко, след което отви няколо плетки на горния балон, после го разклати отдолу с въртеливи движения, така че вятърът пое  разплетения горен балон и след малко спинакерът сам се разплете в долната част. Доразплитането стана с майсторското  управление на Мишо,  Диан трябваше бързо да се отдръпне, за да не го отнесе спинакерът. Беше станало  04:30 часа, ядосах се на Диан, когато тръгна  да се връща в кокпита, докато аз очаквах след тази случка  да свалим спинакера и да плаваме на пеперуда. Бяхме с преднина повече от 110 мили от нашите конкуренти (Таштали и Алпер) и този възел в повече, който щяхме да загубим поради свалянето на спинакера за оставащите 5-6 часа до разсъмване, нямаше да ни навреди съществено. Мишо и Диан, обаче бяха на друго мнение: Мишо каза, че за да не стават грешки ще карат по двама в кокпита (т.е. те двамата с Диан). Казах му на Мишо, че не става така, защото и двамата ще каталясат, а имаме поне 20 часа каране до финиша. В крайна сметка след половин час, потънали в мълчание в кокпита, Мишо кандиса и свалихме спинакера, защото и вятърът се засили. Стъкмихме пеперудата и Диан управлява до сутринта. След това рулят се пое от Мишо и накрая от мен. През деня и следващите дни в разговор анализирахме ситуацията и тактиката, но бяхме двама на един (единият бях аз). Аз поставих въпроса, че ветроходните решения трябва да ги взима Мишо, като най-опитен и изключително талантлив ветроходец, но решенията, свързани със сигурността на екипажа, трябва да ги взима този, който де юре носи отговорност, а това съм аз. Мишо ми репликираше, че не сме имали проблеми със сигурността. Аз пък разсъждавах, че всеки път когато Диан отиде на предната палуба през нощта в силно клатещата се яхта и с вдигнат спинакер, винаги съществува потенциален риск да се подхлъзне и да падне, затова е добре тези рискове да ги минимализираме. Всички от останалите участници през нощта са карали по-консервативно. Освен това, макар че двамата с Мишо винаги задължаваме Диан да си сложи жилетка преди отиване на предната палуба, обикновено той не се връзваше за осигурителните ремъци (jack lines), които бяхме опънали надлъжно по двата борда на яхтата, защото му пречеха на движенията и на маневреността. Още една причина да мисля, че е рисковано. А те давамата разсъждават, че това това е нещо обикновено, спинакери се заплитат  често, ходи се до палубата често и се качва на мачтата често, всичко това е част от играта. Не бях съгласен с тях, защото тази регата е продължителна по време и за 15 дни в морето умората и недоспиването си казват думата и намаляват концентрацията.

При изгрев слънце вдигнахме отново спинакера. Вятърът беше паднал. През този последен ден ми се събраха около 6-7 часа да управлявам сам със спинакера.

DCIM100GOPROGOPR0343.
DCIM100GOPROGOPR0343.

Беше станало много горещо и проблемът на дългото  управление вече беше и слънцето. Все пак Мишо и Диан добре си починаха през деня и всички бяхме свежи за финиширането. Според последната информация, която получих от Антония,  бяхме увеличили още малко преднината си.  В ранния следобяд вече се виждаше островът. Направихме последна вечеря. Аз бях омесил хляб и го изпекох във фурната и този път се беше получил по-добре. Отворихме една консерва патешки пастет, както и вакуумирания Хамон, за който бяхме забравили, и естествено бутилка Риоха. Мръкна се чак около 22:00 часа UTC, когато наближихме острова и се подготвихме за плаване до брега. Тримата си разпределихме функциите: аз навигирах, т.е. определях курса по чартплотъра, зуумвах и намалявах екрана му и гледах за препятствия и давах указания на Мишо, който беше на руля, за корекции в курса, докато  Диан трябваше да настройва ветрилата, тъй като вече бяхме на бакщаг, а не фордевинд. Когато бяхме на траверс на нос Pointe du Cap, свалихме спинакера и развихме стаксела и качихме до халвинд като се насочихме директно към най-югозападната точка на Pigeon Island. Обадих се по УКВ-то на ARC finish Line (това беше една яхта на котва, която бележеше десния край на финиш линията с мигаща светлина, а левият край беше буй с друга мигаща светлина). Трябваше да се финишира между двете мигащи светлини, т.е. да минем с десен борд към яхтата на котва, която отчиташе финиширането. След като подминахме Pigeon island и се насочиме към финиша, вече бяхме на бейдевинд при 10-12 възела вятър. Преди това, между Pointe du Cap и  Pigeon Island, вятърът беше отслабнал до някакви си 5-6 възела и Фурия безшумно и призрачно се движеше с 2-3 възела скорост. Мишо ми подаде румпела и мисля, че в 0:28 минути, на 08.12.2015г., Фурия, плаваща под български флаг и с изцяло  български екипаж, финишира успешно 30-то трансатлантическо рали Лас Палмас, Гран Канария – Родни бей, Санта Лучия, първа в своя клас F.
imageimage
image
По време на финиша, в тъмнината, ни приближи  едно динги. По УКВ-то ни казаха, че това е техният фотограф, който ще направи снимки. Щракаше със светкавицата, а след финиша ни помоли да застанем един до друг на яхтата за обща снимка. На другия ден дойде на понтона и ни покани да отидем в палатката му да си изберем и купим снимки. Отначало реших да взема всичките, но той учтиво ми каза let me show you the price и се оказа, че една снимка е 100 US$, но ако си вземеш повече си на далавера. Голяма далавера направихме, взехме три снимки за 200 US$. Чак после ни мина през акъла, че в тази тъмница, където не се вижда ни финиш линия, ни остров, а само Фурия и ние, такива снимки можехме навсякъде, където е тъмно  (и в Бургаския залив) да си направим. А фотографът добре заработваше, каза ни, че преди нас една възрастна двойка си взела всичките снимки за 1100 US$. (с какви ли чувства ще ги гледат наследниците им, току виж завели дело за поставянето им под запрещение, заради такива разхищаващи все още неоткритото наследство изцепки. А той, фотографът, ще си построи вилата на Карибите, плюс това е инвестирал само в едно динги, вместо в камила, която да я води  по плажа на Слънчев бряг (всъщност отдавна не съм ходил и не  зная дали още ги има, сигурно са изчезнали, като мечкадарите).

След финиша свалихме ветрилата и се насочихме към марината, заемаща една лагуна, в която се влиза през тесен канал. По УКВ-то, на 77 канал, ARC Berthing ни даваха указания. Да посоча само, че Карибите са група Б по IALA и червената светлина трябва да ти е от десния борд, когато се влиза в пристанище или канал. Дадоха ни указания да пристанем на понтон С, място 11 на борд на друга яхта (rafting). Няма мъртви котви.  Организаторите ни бяха пратили посрещачи, от които един местен с кошница плодове, бутилка ром, една голяма кофа с лед и една тенджера с пунш. Мишо и Диан  се прецакаха и взеха  пластмасовите чаши, които посрещачът им подаде, докато аз предвидливо си взех едно половин литрово канче от Фурия. Седнахме обратно в кокпита да си изпием пунша и поканихме една двойка англичани от съседната яхта, за която се бяхме вързали. Бяха млади симпатяги, много лежерни, участвали в ARC+ (ралито което тръгва две седмици по-рано от Лас Палмас и минава през островите Зелени нос с кратък престой там). Бяха пристагнали в събота и от два дни не излизали от баровете, където се наливали с местна бира Piton, която ставала за пиене. В Мартиника имало по-хубава, но има ли значение, след като ефектът е един и същ (млади хора, не са разглезени като мен, за когото вкусът е по-важен от ефекта). Мислели да поостанат една година на Карибите, да си съберат мислите и да решат дали да продължат за Тихия океан. Казах им, че са си построили комунизма, но ми отне много време и изречения  да им обяснявам какво имам предвид. Забравих, че те хабер си нямат що е то социализъм, развит социализъм, преходен период и накрая нирваната – комунизма, когато ще се давим в реки и морета от блага.
image
На следващия ден спахме  до 11 часа UTC, 07 часа местно време. Грабнах  чантата с бумагите и  паспортите и отидох да се забавлявам с местната бюрокрация. Видя ми се всичко като епизод от Планетата на маймуните. В една сграда се помещаваха граничните, митнически и здравните власти. Местните представители на властите бяха униформени и  гледаха  строго, като подаваха дълги формуляри на наредилите се на опашка бледолики изтощени яхтсмени. Рекох си, да, ама аз съм се чекирал вече онлайн, защото още преди старта бях попълнил дългия формуляр чрез SailClear (Карибската система за чекиране на плавателни съдове), но онзи ми изстуди ентусиазма, като ми каза, че онлайн ситемата им не работи. Нищо,  не е голям кахър, бумащината е моето поле на дейност  (I love paperwork). За около един час попълних големия чаршаф, минах през всички чиновници и бюрократщини (навсякъде климатиците бичеха яко на 16 градуса, макар че навън не беше горещо), платих за престоя на марината, за да ни пуснат вода и ток, посетих и палатката с бледоликите от ARC-а и подадох попълнена декларация, че не сме използвали двигател на ход, като им отговорих на много други въпроси.

По късно, през деня  видяхме нашите конкуренти от Таштали. Като ни видя фланелките с надписа Furia, г-жа Тибс ни засипа с възторжени комплименти. На следващия ден дойдоха да видят Фурия, поканихме ги на борда и се шегувахме как сме ги следили денонощно как и къде плават, дори за менюто сме ги шпионирали чрез Антония, която ми препредаваше съдържанието на логовете им на сайта на АРК-а. Говориме си на следващия ден с още много екипажи, които минаваха и съвсем искрено правеха комплименти на екипажа и яхтата.  Написах дълго писмо до Луфе Яхтс, да им благодаря за Фурия. Преди това те ми бяха пратили поздравление и бяха качили информация за нас на сайта си. В писмото им обясних накратко как е протекло плаването и се оплаках от автопилота. Те ми дадоха контакта на датския представител на Raymarine. Споделих с Луфе и някои идеи за по-добра организация на кокпита. През остатъка от първия ден отидохме в местния яхтен магазин (chandlery) да си купим малко шегели, карабинери, обувки за краспиците, (малко след дъжд качулка, защото на грота вече имаше дупка, там където в продължение  на 15 дни се е опирал в края на горните краспици). Мислехме, че като му бяхме сложили допълнително по един пласт дакрон, сме си решили проблема, но очевидно бяхме сбъркали в преценката. Купихме въжета за два допълнителни шкота за стаксела. Цените в Санта Лучия са високи. Отидох в банка да сменя малко пари в брой, оказа се, че First National Bank ме удря здраво в курса, вместо 1 евро за около 3 източно карибски долари, беше 2,62.

В марината на Родни бей няма какво да се прави. Останалите участници висят по баровете. Наоколо е пълно с всякакви сергии за островен кич. Общо взето е скъпня. Качеството на храна и обслужване по Средиземноморието е много по-високо. Нямаме работа тук, затова  предложих на Диан и Мишо да се разходим за една седмица по Гренадините (бях набелязал няколко острова за посещение) и да се върнем за награждаването. Първоначално решихме да тръгнем още на 09.12, но вечерта прекалихме малко с пуншовете, а си имаше малко работа и по яхтата, ново провизиране, пълнене на бутилки с газ, пране, нова изходяща гранична контрола. Освен това за вечерта на 09.12 имаше организирано парти и решихме да го уважим още повече, че всички пристигащи яхти като виждаха надписите по фланелките ни, идваха да ни заговарят.

Вечерта на 08.12 при нас дойде старият ветроходец и мореплавател Васил Куртев. Беше тръгнал от Тенерифе сам (single handed) и пристигнал в Санта Лучия, извън ARC-а, на самоделно правена от брат му яхта с име Одедос с Каварненска регистрация. След това щеше да продължи за Панама, да си направи почивка от месец и половина и после, ако всичко е наред щеше да продължи по малко „по-прекия път“ за България, през Тихия, Индийски океан, Червено море, Суецкия канал и оттам вече е ясно. Васил Куртев е участвал OSTAR 1984г. и е изключителен човек. Мога само да гадая на каква възраст е в момента, но във всички случаи е над 75 години. Шапка свалям на такива като него и Светльо Димитров, за който стана дума в разказа за престоя в Лас Палмас. Това са истинските тихи български гении, които със своята Робинзоновска изобретателност и балканска упоритост бяха осъществили мечтите си.

Румен

09.12.2015

От борда на Фурия

Родни бей марина, Санта Лучия,

Понтон С, Място 11

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

9 Comments

  1. Поздравления за победата! Адмирации!
    Изисква се голям усет, опит, търпение, хъс,…… за да поведеш, удържиш и победиш флиита, и то на такова дълго разстояние! Радвам се за Вас! България се гордее с Вас!
    Благодаря за изчерпателните описания по време на плаването! Човек се чувства почти там. Липсва влагата, клатенето и какво ли още не, но това не може да се предаде, а да се усети! Което, разбира се, кара читателя да се вълнува и да се стреми да изживее подобно плаване!
    Успех на Фурия и на екипажа!

  2. Поздравления за отличното плаване!
    Нямам съмнения за качествата на Мишо и Диан. Браво.
    Ако позволите едно малко уточнение, яхтата „ОДЕСОС“ е построена от неговия брат Неделчо Куртев.

  3. Това което направихте ще ви вдигне поне едно ниво над вашето предишно. На нас също ни помага да премислим какво правим и къде се намираме.Вдига ни нагоре. Румен пак ще бъде върховен адвокат, но вече с много по остра правна интуиция. Това от океана ще приложим и в съда, колкото и да ни пречат подводни течения, внезапни ветрое, смяна на посоката без наше съгласие, недостатъци в регламента и …/сети се и други такива де/.
    Поляхме победата ви.Това, че следвахте пътя си, в което казват е смисъла на живота.
    Хайде до скоро.

    1. Баща Ви е изключителен човек, не само мореплавател. Имал съм вземане даване с всякакви хорс и вече имам нюх към истинските. Освен това самотните мореплаватели са като притежават благородство, каквото по-рядко се среща сред живеещите в стадото.

  4. Страхотни сте – поздравления!
    А стила на писане на този блог е адски готин!

    „….Казах им, че са си построили комунизма, но ми отне много време и изречения да им обяснявам какво имам предвид….“