Разходка до Гренадините на Сейнт Винсент

До 10.12 висяхме в марина Родни бей в Санта Лучия (или Сейнт Луша или Сент Луси, както ви се хареса). Давахме интервюта на Сали Ердъл от Карибиан Компас. От нас се заинтересува дори Илейн Бънтинг, главна редакторка на Уасthing World. Запознах се с нея, докато си пиеше кафето с Хелън Тибс в кафене Оле, попита дали ще си бъдем на яхтата по-късно, отговорих утвърдително и й дадох визитката на Фурия. Чакахме я да дойде на яхтата, но вместо това изпрати една фотографка, която снима Фурия и нас и ни взе кратко интервю. Преди това, същия ден пихме кафе с екипажа на Alpaire, Hallberg-Rassy 48, тежи 22 тона. Дес Каминс, шкиперът на Алпер, като разбра колко е нашето тегло (3.7 тона) се пошегува, че може да ни вдигне на техния Davit (мини кран на кърмата на по-големи яхти, предназначен спускане и вдигане на динги). Екипажът на Алпер (Alpaire на ирландски означава лешояд) се състоеше от петима мъже на възраст над 60 години (дано не обидя някого от тях, които го докарваха на външен вид над 70), яхтата е орташка, принадлежи на трима от тях, които преди 10-на години се събрали и си казали аман от 30 години работа, кариера, семейства и деца, и решили да инвестират в яхта, с която да обикалят света на етапи (по за месец-два, три, след което да се връщат). Търсят си пристанища и марини близо до летище с директни линии до Дъблин. Като взели това решение около една година проучвали и търсели подходяща корабостроителница, като накрая, минавайки през Oyster и Najad, се спрели на Hallberg-Rassy. Яхтата им била построена за 2 години (а Фурия – за 2 месеца). На тях, обаче, им трябват 15 възела вятър, за да вървят с прилична скорост. По време на това прекосяване основно са плавали на пеперуда с две предни ветрила, опънати с два спинакер гика, затова от позициите им се виждаше, че те са падали до пълен фордевинд, винаги бяха малко по-северно от нас и на двата халса. Освен това са били постоянно на автопилот като рулевият хванал мускулна треска на пръста, с който натискал копчето за корекции на курса. Много готини хора, всичките от Дъблин. Трима от тях на времето са били състезатели.
След обяд отидох да посетя и яхта Таштали, която беше пристанала на Е понтон. Хелън ме покани радушно вътре, след малко се появи и Крис и си приказвахме за плаване и за яхти. Тяхната яхта беше 10 тона, с доста повече пространство отдолу. С такава яхта е плавал и Хал Рот през последните години на своите пътешествия (за незапознатите Хал Рот е известен американски мореплавател от 70-те-90-те години и талантлив журналист и разказвач, горещо препоръчвам да се прочете поне трилогията му). Таштали обаче е с компромисен кил от 1,90 метра докато стандартният е 2,40. Причина за това са приливите и отливите. По време на отлив в устието на реката, където я държат, тя ляга около 30 см в калта. Ние в Черно и Средиземно море сме благословени, че не си подреждаме морските начинания и изобщо живота до морето съобразно графика на приливите и отливите. Хельн и Крис Тибс са много симпатични и сърдечни хора Как можах да ги заподозра в нечестна игра с дизел шкот по време на прехода, което си беше кофти зараза, пренесена от Мишо и Диан, патили от ветроходни курвалъщини. Вечерта двамата с Диан отидохме до града с такси и вечеряхме в някаква кръчма. Мишо категорично отказа, мислеше, че ще има да се върви много (така в Лас Палмас първата вечер след неговото пристигане заради нашата неориентираност го накарахме да извърви 7-8 километра и той вече ни няма доверие като го поканим на пешеходна разходка ). До кръчмата ни заведе един местен таксиджия, който май беше на договор към тях, защото по-късно дойдоха датчаните от яхта Александра (Ван дер щат 54) и други бледолики, все със същия таксиджия. Александра бяха тръгнали на околосветско. Преди години са имали Луфе37 от 1986г., но сега вече са с тежка мореходна яхта, която може да носи хора, багаж и да прекосява океани и морета без проблем. Храната беше много по-добра от това, което предлагаха ресторантите в марината: ядохме местните рапани (кончи или „ламби“, както им викат местните), скариди в къри сос и завършихме с пилешко с лютив сос. На Карибите се отказах да пия вино или по-скоро не си поръчвах, пиех само хубавата Риоха, с която се бяхме запасили на Фурия. Сигурен съм, че никога не могат да го сервират с походяшата температура за консумация, а и предполагам колко е отлежавало по рафтовете вертикално, пак в неподходящата тропическа температура на съхранение. Карахме на ром пуншове или пънчове (rhum punch). Открих, че също като шампанското, пънчовете си вървят с всичко, да ги пиеш на гладно в happy hour (или captain’s hour), вървят с всякаква храна особено силно подправена и люта (spicy), т.е, храна, която е противопоказна за виното. Вървят и с десерт и за лека нощ (за добро утро не съм пробвал, но съм сигурен че ще е 6). Последните дни купих разни сокове концентрати и почнах сам да ги забърквам: сипя малко сок, малко вода, малко лайм сок и накрая ром и опитвам, нагласям съставките, с които разполагам и пак опитвам, накрая като става що годе на вкус и алкохол запушвам шишето от минерална вода и го слагам в хладилника. След 5-6 часа е готово изстудено (Фурия няма фризер, но дори и хладилникът е излишна екстра, която гълта много ток). Във въпросната кръчма в Родни бей бяхме все едно във Факултета, за бургазлии разбирай Комлука на квадрат, но за сметка на това не беше евтино, като добавим и таксито и горе-долу излезе по 50 евро на човек, нещо, което и в Италия си е цифра. Все пак храната беше добра. Местната възпълна сервитьорка беше страшничко любезна, към всяко едно ястие имаше избор на сос и гарнитура и тя методично и заплашително ме подтикваше да избирам. Местните не са като италианските сервитьори, които охотно ще отговорят на въпрос „а вие какво ще ни препоръчате“, нито като нашенските, които от меню с 50 позиции във фризера, ще ти отговорят „всичко е прясно и хубаво“. Трябва непременно да направиш избор и да отговориш, защото ако не го сториш, няма да ти приеме поръчката, а може и по-лошо. Мене си ме беше страх от тази сервитьорка и затова отговарях уставно: бързо, ясно и на висок глас, бях клиентът отличник и тя не ме наказа.
На следващия ден, 11.12., им казах на Мишо и Диан, стига толкоз, аман от Родни бей и безмисленото висене там. Отидох да оправя сметката и се оказа, че само за вода платих около 50 евро (ми как няма да ги платя, че отсреща един датчанин с едно Jeanneau с немски екипаж поиска маркуча да си напълни резервоара, човекът предложи пари, но аз гордо отказах (много тъпо ненемско и недатско от моя страна), след това и съседката-англичанка се върза за нашия маркуч, тя водеше чартърна яхта и не идваше за първи път и знаеше явно теслата с цената на водата и мина метър за наша сметка (Hey guys would you mind if I use some of your water for a while) и ние гуйовете (имам предвид побългареното на guys) сведохме глави и галантно й отвърнахме „no problem, help your self!“ Тя,освен че си изми яхтата от женските наслагвания по време нa прехода (яхтата принадлежи на чартърна фирма с мото Girls for sailing), накрая си напълни и резервоара. Пари не предложи (друг е въпросът дали щяхме да ги вземем). Изобщо англичанин ли е, тарикат е, излишни кинти няма да даде. Само ние баламите с нашите славянски изхвърляния, да бяхме поне руснаци, а ми то, балкански синдром – хем сърби, хем боли.
В крайна сметка, в 14:00 часа UTC (10 ч местно време) се отвързахме и отплавахме на юг покрай западния бряг на Санта Лучия. Вятърът беше 5-та степен и понеже духаше откъм брега през първите 10 мили си бяхме на хубав бакщаг и халфвинф в почти равно море. Идеални условия за ветроходство. Де да го имахме такъв западен вятър на нашето Черно море (понякога го има като термален, който духа преди обяд от сушата, но това се случва главно през зимата и то когато няма силно изразени зимни северни ветрове).
От залива Суфрие и Питоните (това са два остри върха, които се издигат над морето, единият от които е доста изшилен, като игла), вятърът обърна югоизточно и ни дойде за бейдевинд. Образува се бързо и вълна, защото след Питоните островът се скосяваше на югоизток и вече не плавахме подветрено. Котвените стоянки за яхти в залива Суфрие не ни впечатлиха и решихме да продължим крайбрежно на югоизток, off the beaten track. Повечето яхти след Питоните тръгват леко на югозапад на един хубав бакщаг в посока западната (подветрена) страна на остров Сент Винсент. Но аз имах друг план, който колегите възприеха. Целта ми беше залива Laborie, където има отбелязани две котвени стоянки срещу едноименното рибарско селище, рядко посещавано от яхти. Понеже дестинацията отстоеше почти срещу вятъра, поради захождането му от югоизток, плавахме на лавировка с множество повороти овърщаг. Бяхме с грот на първи риф и малко рифован стаксел, а вятър и море бяха 5-та степен по Бофорт. Левият халс беше по-благоприятен и ни отвеждаше на около 20 градуса подветрено от дестинацията, докато десният контрахалс ни запращаше почти перпендикулярно към брега, на около 80 градуса северно от дестинацията, но пък вълната беше по-поносима. Най-сетне, след поредния поворот овърщаг, свалихме ветрилата и заходихме на двигател за пускане на котва в югозападната част на залива Лабори. Заливът е отворен на югозапад, като от запад и изток има рифове, а освен това има и риф по средата на залива, който го разделя на две. Ние избрахме югозападната част, която е с по-широк вход и е с по-голяма площ. Ориентир ни беше и единствената закотвена яхта в залива, един катамаран, който се оказа, че е застанал на мъртва котва.Общо взето, като се търси място за заставане на котва в непознат залив, закотвените преди това яхти съставляват много добър ориентир. Около 20:30 часа UTC пуснахме котва. Аз се гмурнах да я проверя. Оказа се, че дънотo е кал и нашата 15 кг Рокна се беше забила изцяло. Отидохме до брега с дингито на два курса. Диан беше гребецът, първо закара мен, а после се върна да вземе Мишо. Дингито е 2 метра дълго, много е леко (9 кг) и макар че не е невъзможно, би било много трудно в него да се возят трима души, от които единият да гребе (нямаме извънбордов двигател). Достигнахме до един кей за рибарски лодки,вързахме за него дингито и отидохме да се разходим в селото.Селото приличаше малко на циганско (пардон ромско) гето, но не чак толкова зле, също като във Факултета, (но там пеш не съм се разхождал, а съм минавал само транзит с кола).Друга негова отличителна черта е, че в горния му край имаше една доста импозантна масивна катедрала с огромно разпятие, несъразмерна с околните паянтови постройки. Явно Господ, който праща ураганите, се е застраховал с масивен неразрушим дом.В другия край на селото, близо до полицейския участък, открихме нещо като кръчма, една ъглова малка къщурка с веранда с две маси и надпис Grill и се казваше Mama Tilly. Мама Тили беше една 150 килограмова невисока местна, вероятно на не повече от 40 години. Посрещна ни радушно. Поръчахме си рапани и салати. Донесе ни и един лютив сос, с който аз попрекалих, уасабито ряпа да яде, и се разхълцах („плакала и хълцала, Хасан“, ама че асоциация). Накрая, с разешението на мама Тили си взех остатъка от шишето с лютия сос на яхтата. След като замезихме с рапани, поляти с по три ромови пънча, пилето вече се беше опекло и минахме на основно, върховно.Мама Тили ни помоли да се преместим на вътрешната по-малка маса (но достатъчно голяма за трима ни), защото очакваше гости. Дойдоха шестима американци, две двойки и двама мъже. Едната двойка се оказа участник в АRC-а, яхта Wanderer, 51 футов катамаран Outremer и бяха първи в дивизията на катамараните и тримараните (Mutihull Division). Другата двойка нямаше нищо общо с мореплаването, но бяха неприлично любопитни в стила „Tell us something about Bulgaria and the Bulgarian kitchen“. Вече не си спомням какво им раздувах за България след толкова много пънчове и самоделния диджестив на мама Тили. От двамата мъже, единият, по-възрастният, се оказа лекар, който работи pro bono по няколко месеца в годината в селото, а другият, очевидно ветроходец, беше симпатичен и си поприказвахме за плаването. Американците си тръгнаха малко преди нас, а ние затворихме заведението като на изпроводяк си направихме снимка с мама Тили.
При завръщането ни с дингито Диан улови с ръка 14 заргана, които Мишо осветяваше и заслепяваше с прожектора. Котвеното място беше много клатещо, защото солганът ни идваше на борд, но благодарение на обилната вечеря, многото пънчове и изтощителните разговори с иностранците спахме спокойно, люлеейки се.
На следващия ден, 12.12., продължихме на юг към наветрената (източна) страна на остров Сейнт Винсент, като дестинацията ни беше Admiralty bay на остров Беквиа, където щяхме да направим гранична контрола за Сейнт Винсент и неговите Гренадини (защото другата, по-южна част от Гренадините се води към Гренада). По-популярният маршрут на яхтите е да минат от западната подветрена страна на остров Сейнт Винсент, където вълната е по-малка. Прогнозата за следващите няколко дни не показваше пасатите да вдигнат повече от 17-18 възела, затова ние избрахме наветрения маршрут и не сгрешихме. Плаването беше на ляв халс, халфвинд, като в началото бяхме само на стаксел и правехме по 6-6,5 възела без никакъв крен при 17-18 възела вятър. След това, като стигнахме Сейнт Винсент, макар че бяхме от наветрената му страна, вятърът падна до 4-та степен и вдигнахме целия грот. Въпреки, че плавахме на около 2-3 мили от брега, на много места забелязахме шамандури на рибарски мрежи, затова този маршрут не е за препоръчване през нощта. Ние също бяхме пуснали въдица, но този ден не хванахме нищо, (т.е., закачи се риба, но на десетина метра от кърмата се откачи и ядец, язък за навиването на стаксела и лашването на грота).
Заливът Адмиралти на остров Беквиа беше пълен с яхти от всякакъв вид и калибър: много катамарани, един два тримарана, малки и големи едномачтови, а също така двумачтови яхти, както и една тримачтова шхуна. Изобщо, на Карибите властват катамараните, защото пространство много и всички са на котва. Пристанища с място за приставане на яхти няма. На не много места има скъпи марини, като тази в Родни бей.
Още при влизането ни в залива веднага имахме местни посрещачи в обичайната малка очукана лодка с извънбордов двигател, които викаха „буй“, „буй“, демек предлагаха ни да се вържем за тяхна мъртва котва. Почти всички популярни заливи в Карибите са обсебени от белите шамандури, отбелязващи нечии мъртви котви сложени с търговска цел. Заели са почти всички хубави места (като концесионерите с платените чадъри по нашите плажове). За да си пуснеш своята котва трябва да намериш място достатъчно отдалечено от техните буйове. В природните резервати обикновено близо до или в коралови рифове хвърлянето на котва е забранено и щеш не щеш трябва да ползваш мъртва котва срещу заплащане, но там те принадлежат и се стопанисват от местните власти. Проблемът не беше толкова в плащането, колкото в сигурността на мъртвата котва, за която нямаш гаранция какво е състоянието й. Ние отклонихме предложението и си пуснахме нашата котва. На около 30 метра отдясно беше на котва един 52 футов катамаран Лепард (скъпарска яхта), с развяващ се датски флаг и една дебела датчанка в червени къси панталони протестираше, че сме били много близо до тях, ние пуснахме още малко въже, за да не сме точно успоредно на тях, а малко по-назад. Мисля, че не останаха доволни, но ние не мислехме, че имаше някаква опасност, а и поради гъмжилото от яхти, разстоянията между тях няма как да са големи. Пълна уединеност няма, но вятърът и плисъкът на малките вълнички заглушава шума от съседните яхти. Освен това, всяко едно вдигане и пускане на котва на ръка, без шпил (windlass) си e хамалогия. В това отношение Фурия е много спартанска лодка, но затова пък нищо не загрозява, нито утежнява носа й. Иначе и двете котви, които Фурия носи: основна, носова, 15 кг Рокна с 30 метра 16мм въже и 10 метра 8мм верига накрая; втора, кърмова котва, 10 кг Спейд с 4 метра верига и 50 метра плоско въже Анкаролина, са качествени и вършат работа. След надвечерното къпане и преглеждане на захапката на котвата вечеряхме с уловените на ръка заргани.
На сутринта, на 13.12, тъкмо се канех да надуя дингито и да го подкарам на весла наветрено към брега до местните власти, за да направя гранична контрола, мина една местна с малката си моторница, която взимаше дрехи за пране и я помолих да ме закара до брега и да ме върне срещу 20 източни карибски долари, около 7 евро. Порт Eлизабет се казва селището на брега на залива Адмиралти. В него имаше доста супермаркети, барове, кафенета, което подсказва, че основният поминък е покрай провизирането и обслужването на всички тези яхти, които стоят на котва в големия залив. В 9 и нещо местно време отвориха гишето, бяхме около 7-8 яхти чакащи за контрола. Местният служител ми събра веднъж 168 EC$ и после имиграционната взе още 50, т.е. крузинг таксата за пребиваване в техни териториални води плюс таксата в зависимост от броя на екипажа беше общо 218 EC$, около 75 €. Цените в магазините на основните продукти също не са ниски. Според мен, като цяло, пребиваването в Карибите, особено с яхта, е по-голяма тесла от това в Егейско море, където имам впечатления (само че и там нещата вървят на зле, защото южните съседи ще въведат и те крузинг такса, която за Фурия годишно ще бъде 400€, (да му мислят по-големите яхти, които за всеки метър над 12 метра LOA ще плащат 100€ отгоре).
Като изключим няколко уникални места като например Tobago Cays, за което ще стане дума, плаването в Егейско море от остров на остров е сякаш по-интересно и по-безметежно. Макар че, от чисто ветроходна гледна точка, в Карибите безветрие няма. Има едни пасати, които си духат денонощно от една и съща посока, с малки захождания и с постоянна сила 4-5 по Бофорт. За около 10 дни плаване никъде не видяхме равно като тепсия море. Безветрие има само в отделни дупки от подветрената страна на островите. Не е толкова зле, както в Егейско море, когато духне мелтемито, което прави лесно 6-та и 7-ма по Бофорт и вълната става грозна и стръмна, а плаването наветрено става почти невъзможно. В заключение, за плаване само на ветрила, в Карибите е шест. За десетина дни двигателят сме го включвали само като захождахме да пускаме котва, респективно после като я вдигахме. Само че бюрокрацията по островите, повечето от които са отделни държави (chеck in/check out), посрещачите (наричат ги boat boys), и завишените цени за храна, която нито е така качествена, нито така разнообразна, бележат негативи за Карибите в сравнение с Егейско море.
След като приключих с бюрокрацията, накупих малко концентратни сокове (ром си имахме) и после местната перачка ме върна обратно на Фурия.Междувременно Мишо и Диан бяха разглобили лоста на скоростите, който заяждаше на задна. Оказа се, че жилото опира някъде, Диан го поправи и смаза. По принцип, преминаването от задна на предна предавка и обратно трябва да става плавно и винаги да се прави кратка пауза на нулева. Проблемът със задната предавка се появи, когато в океана давахме пълен ход назад, за да се чистим от водораслите и след това пълен напред. Това го правихме няколко пъти и то през нощта и вероятно не сме спазили това правило.
Около 14:30 часа UTC вдигнахме котва и отплавахме с дестинация остров Cannouan, на около 12 мили югозападно, където в залива Charlstone възнамерявахме да пуснем котва за през нощта. Плаването мина спокойно на бакшаг, ляв халс с грот първи риф и пълен стаксел. На около 3-4 мили от острова се хвана около 3 кг риба Bonito (нещо като риба тон), която после опекохме на шайби за вечеря (имайки вече опит с приготвянето на риба тон, по-добре е да се обезкости първо и да се направи на колкото се може по-дебели филета и същите да се пекат на силно загрят тиган по половин минута от всяка страна Така, че по средата месото да е червено и сурово). В залива Чарлстоун имаше акостирали няколо катамарана, две яхти малко по-големи от нашата, една едномачтова с дължина 132 фута и пет реда краспици и една тримачтова 230 футова шхуна. Двете яхти гиганти бяха пуснали котва по-навън в залива, в 30 метра дълбочина.Ние застанахме на котва по-североизточно от другите яхти, в 5 метра дълбочина, като решително отхвърлихме предложението да ползваме мъртва котва на дежурния местен, който ни посрещна. Вечерта вятърът утихна и завъртя леко от северозапад, но през нощта продължи да си духа от обичайния североизток. Фаловете тракаха по мачтата, бяхме забравили да ги опънем по бордовете.
Рано сутринта на 14.12 вдигнахме котва и отплавахме за Тобейго Кийс (Tobago Cays) на около 6 мили на юг, това беше по принцип дестинацията, която си бях заплюл още преди да тръгнем от Санта Лучия. Тобейго Кийс представлява типичен коралов риф, конгломерат от няколко малки безлюдни островчета, разположени в кръг около една пясъчна лагуна и заобиколен от всички страни с риф, има два прохода за яхти: от северозапад и от югозапад и един тесен североизточен (horse shoe reef). Котвени стоянки за яхти има югозападно от рифа и вътре в самата лагуна, където застанахме на мъртва котва и ние. Лагуната е заобиколена от осровчета, тесни ивици пясък, палми и рифове.

Пясъкът е бял, ситен и мек. Изобщо, тропическа идилия като по филмите. По пясъчното дъно в лагуната се излежават големи морски звезди.
Въоръжен с плавници, маска и шнорхел преплувах до югоизточния бряг на лагуната, представляващ тясна паясъчна полоса между лагуната и морето в посока кораловия риф, който го огражда от изток. Вляво, северно, имаше едно островче, свързано с пясъчната ивица.[
Стигнах пясъка, помотах се малко да му се наслаждавам, после преминах от другата страна, наветрено, сложих отново плавниците, маската и шнорхела и се озовах в епизод на National Geographic. Бях в нещо като огромен морски аквариум с корали и разноцветни риби, които щъкаха насам натам и се криеха по коралите. Имаше и по-големи пасажни риби. Огромни морски таралежи. Не след дълго срещнах и две морски костенурка, едната от които беше около метър. Цялата тази многообразна фауна не ми обръщаше никакво внимание. Наистина е уникално място. Вероятно, на много други места по Карибите и по света има и по-живописни коралови рифове, но на мен това изживяване ми беше за първи път.
Бяхме се вързали за мъртва котва, която се стопанисва от властите на природния резерват Tobago Cays, понеже прочетох в пътеводителя, че така трябва. Оказа се, че има много други яхти на тяхната си котва, защото в лагуната няма корали, а дъното е пясъчно. Платих 40 EC$ за котвата и по 10 на човек за пребиваването в резервата. Котвата беше сигурна.
Местният чичо Печ (май така ни се представи, освен ако не съм чул добре и импровизирам), който ни помогна да се вържем за буя, ни предложи да ни спретне за вечеря барбекю с омари от подветрената страна на островчето, северозпадно от нас и ние наивно приехме. През целия ден се излежавах на яхтата и написах по-голямата част от този пост, като след обяд отново се впуснах в изследване на подводното царство на местния Нептун (интересно дали визуално прилича на Чичо Печ, не ми се вярва). В 17 часа местно време, още по светло, чичо Печ ни взе с неговото си динги и ни закара на барбекюто.

Там ни чакаха огромни още живи омари. Направих снимка на Диан с два омара. Стана ми жал за тях. Толкова дълго бяха расли, бяха станали гиганти. Поклащаха примирено пипала (нямаха сили да боравят с щипките) и чакаха кротко да ги заколят с мачетето. И всичко това заради човешката хищническа лакомия, а в случая заради нашето гастрономическо любопитство. Но стига сантиментално лицемерие, по същия начин стои въпросът и с октоподите и с всичко останало. След половин час ни ги сервираха разрязани и печени и всеки един от нас се зае методично да ги яде. Диан и Мишо не оставиха никакъв брак. Накрая чичо Печ обяви сметката, която си беше зашеметяваща, но не съм очаквал друго. Жертвоприношението на тези огромни красиви праисторически гиганти си имаше своята цена и тя не подлежеше на коментар. Друг е въпросът дали тя беше дължима на коляча чичо Печ или ма местния Нептун. Обещах си, че никога вече няма да ям омар, колкото и да е евтин. Дали ще го спазя!? Виж, за октоподите и калмарите, няма да мога със сигурност.
На другия ден, 15.12, когато пиша тези редове в памет на безмислено изядените три огромни омара, чак очите ми се насълзяват от извършения грях. Но в света, в който живеем, няма справедливост, нито в природата, нито в човешкото общество – по-силните винаги погубват и изяждат по-слабите. С развитието на човешката цивилизация е създаден законът, правото, чиято възвишена цел е да създаде ред и да защитава по-слабите. Благородна кауза, но като всяко нещо, създадено от хора, си има много кусури и изкривявания. Все пак, правото е в основата и на царството (Justitia fundamentum regnorum est) и на демокрацията, която не е съвършена (ние българите най-добре го знаем за изминалите 25 години), но няма измислено нищо по-добро от нея. А сега за финал на този въздългичък пост – един адвокатски виц: Спорели лекар, архитект и адвокат каква професия е имал Господ. Лекарят казал:“Господ е бил лекар и то хирург, защото е оперирал Адам, извадил му е реброто и е създал Ева“. Архитектът казал: „Да, това е така, но много преди на Господ да му хрумне да създаде Адам и после Ева, Той е създал земята, разположил планините, моретата, небето, звездите и т.н., следователно е бил архитект“. Адвокатът ги погледнал снизходително и си казал тежката дума: „И двамата грешите! Защото най-напред светът, такъв какъвто го знаем, го е нямало. Имало е само един голям Хаос и тогава Господ е създал от Хаоса – РЕД, значи е бил ЮРИСТ.“ Да живеят колегите, за да им е по-благо на останалите!
15.12.2015г.
12:02 UTC
на котва в TOBAGO CAYS
От борда на Фурия
Румен

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *