Завръщане от Гренадините в Родни бей, Санта Лучия-I

На 15.12. се отвързахме от мъртвата котва в лагуната на Тобейго Кийс и отплавахме с дестинация остро Мустик (частния остров на милиардерите). Излязохме на стаксел като минахме през южния изход на лагуната между двете островчета Petit Bateaux и Jamesby. След като излязохме от лагуната насочихме Фурия на югоизток, за да излезем от рифа Тобейго Кийс. Плавахме на ляв халс само на стаксел на бейдевинд при вятър и море 5-та по Бофорт, но вълната взе да става все по-стръмна (дълбочината беше 8 -10 метра), поради което вдигнахме и грота на втори риф, за да имаме скорост. След 3-4 поворота овърщаг излязохме от Тобейго Кийс между Worlds End Reef и Sail Rock, паднахме с няколко градуса и на не много остър бейдевинд качвахме към Мустик на север-североизток и горе-долу след около час и половина стигахме до залива Британия, където възнамерявахме да се вържем на мъртва котва. Допреди 50 години Мустик е бил безлюден остров, познат само на местните рибари. През 60-те години един богат британски предприемач с аристократичен произход инвестирал в него като започнал да предлага построяването на къщи, предназначени за супербогати клиенти, ценители на красотата и уединението. Един от първите купувачи на луксозни имения била принцеса Маргарет. След нея последвали други свръх богати купувачи, включително поп и филмови икони като Ракел Уелч, Мик Джагър, Дейвид Бауи и други. Островът е изцяло частен и въпреки, че е част от държавата Сент Винсент и Гренадини, се управлява от търговско дружество Мустик, в което съдружници са собствениците на имоти на острова. На брега на Британия бей се намира емблематичният Бар на Бейзил (Basil’s bar), който в миналото е бил място за срещи на преминаващи мореплаватели.
Заливът Британия е много закътан, от запад се намира банката Монтесума, обозначена със светеща веха, от юг също има плитчина и дълга плажна ивица, зад която има гладко подстригана трева и палми. Нагоре по склона и по върха на хълмовете тук там се виждат закътани луксозни големи къщи. Изобщо царско място са си избрали милиардерите. Като още един плюс ще отбележа, че Мустик се пада малко по-наизток от останалите Гренадини и е встрани от морската магистрала, която обикновено минава подветрено, (западно), от всички Гренадини, разположени в линия североизток- югозапад. Мустик е по-достъпен за яхтите, които идват от север, но за да го достигнат, те трябва да плават от наветрената стана на Сент Винсент, нещо което повечето яхти избягват, заради оншорната вълна и течение, движещо се от изток на запад и по-силните пасати, които всички заедно те тласкат към негостоприемния скалист източен бряг на Сент Винсент. Яхтите, които идват от юг, за да стигнат до Мустик, трябва да качват (това което правехме ние), но повечето яхти, плаващи по Карибите, мразят качването и го правят на дизел шкот и то само когато се налага. Към всички тези трудности трябва не на последно място да се прибави и скъпнята – само за да пренощуваш в залива на мъртва котва ти вземат 70 евро (пазя си квитанцията), ако си яхта до 60 фута (какъв висок праг), а после цените вървяха нагоре. 133 футовата Прана с мачтата с 5 реда краспици, която срещнахме Кануан, също застана, макар и на собствена котва, в по-дълбоки води и не й простиха, платили са си към 160 евро за присъствието си в залива. Изобщо тия от Мустик Муурингс ООД са като любезния лос – „Good morning, Sir! Welcome to Mustique! Do you plan to stay for the night? How many feet is your boat? Good, the price is …..“
Надух дингито, взех торбите с боклука (реших, че платените 70 евро за заставане на мъртва котва трябва да се оползотворят максимално чрез добавяне на малко боклук с остатъци от скромната трапеза на Фурия). Надянах си непромокаемата раница Aquapac, с която съм екипиран, когато плавам с дингито, защото винаги съществува риск да се обърна, особено, когато наперени местни минат на 7-8 метра от мен с очуканите си ухаещи на бензин моторници, надули яко газта на извънбордовите си двигатели. Вътре си нося телефона, портмонето, очила, някоя дреха. Паркирах дингито на пясъка непосредствено до Basil’s bar, измих си краката от пясъка в нарочно поставеното непосредствено до входа елегантно каменно корито и влязох в бара. Седнах на бара, където имаше само една двойка полу-местни и си поръчах веднага един ромов пънч. Барът представлява една голяма дървена тераса, разположена върху дебели колове в пясъка и в морето.Вътре (ако изобщо може да се каже така, защото терасата е покрита само отгоре, а в страни има елегантни парапети) всичко е от потъмняло от времето дърво, като таванът и колоните са резбовани. Има доста орнаменти и литографии на известни джаз музиканти. Повечето от столовете са тапицирани. Изобщо, голяма гъзария, но със запуснат вид на отминала слава от по-добри времена. Представях си загорели мореплаватели, които си разменят истории за екзотични плавания в златния век на ветроходството, преди да има GPS, а на съседните маси седят небрежно известни физиономии от киното и поп културата и други по-малко известни, но не по-малко влиятелни, размесени с антураж от хипита и се чувстваш сюреално като в романа „Една вечер във Византия“. Жалко, 21-ви век, завладян от Google, Facebook и какви ли не още глобални черни дупки, които ти изпиват мозъка и времето, виртуализира общуването между хората и посипа с нафталин Basil’s bar и подобните нему. Кой знае дали Мик, Дейвид и другите ветерани на поп-културата (а и на острова) още държат капии тук? Но по-вероятно е да са нейде другаде, вторачени и те в дисплеите на своите смартфони и не им остава време да се пъчат с великанщината си извън виртуалното пространство, дори и на такова закътано богоизбрано място като Мустик. Може да мирише на нафталин, ама Basil’s bar си държи, ако не на реномето, то поне на цените – поисках едно меню с образователна цел само, видях, че пънчовете са по 7 US$ (на Мустик всички цени бяха в щатски долари, а не в местните източно Карибски долари). Здраве да е, бях изпил само три, докато говорех по телефона, но реших да погледна на колко са оценили моите приятели, омарите, бяха по 156 $ (при чичо Печ явно сме ударили кьоравото, ако меря с аршина на Basil’s bar). Помолих местния барман да ми напише паролата за интернета (за пръв път на Карибите да попадна на приличен wi-fi, което си е истинска екстра) и по фейс тайм и вайбър си поговорих със Сашка, моята съпруга, и двете ни дъщери Олга и Антония. Докато плавахме в океана освен чрез месиджинг и и-мейл, със Сашка се чувахме по сателитния на всеки два дни. Вече почти четвърт век, откакто сме женени, никога не сме се разделяли за повече от седмица и тази въздълга, почти двумесечна раздяла идваше в повече и на двама ни. След повече от една седмица, прекарана на лелеяните Кариби, се чувствам като заточеник и вече отброявам дните до полета от Мартиника за София през Париж и Виена. Имам чувството, че океанът сме го преминали за няколко дни, а тук се разлагаме и гнием вече повече от месец. В крайна сметка още пет дни ни остават на Мишо и на мен до полета, да му мисли Диан, който не само че остава, но и жена му и двете му деца ще се присъединят към него.Тежко му и горко, но той е млад, кадърен и с желание да се впише в Карибския цветен пейзаж, който както разбрахте is not my cup of tea (Мишо е на същото мнение и дори мисля, че отброява дните до полета, по-начесто и от мен). Диан сам си реши да поостане тук и да се чанчи на тропиците. По мое мнение, ако не си белия господар с голямата къща, с голямата яхта с мачтата с пет реда краспици или пък с големия квадратен катамаран и с подобаващ обслужващ персонал, преживяването на Карибите си е чанч. Не виждам как бих могъл да се прехранвам с работа тук. Ако Сашка ме придружи, сигурно ще стане като д-р Куин лечителката и гладни жадни няма да останем, а дрехи ме ни трябват, нито пък ще имаме сметки за парно.
Като казвам, че Карибите не ме кефятт, нямам предвид предплатена следколедна двуседмична почивка в стил „Балкантурист“ (сега му викат all-inclusive), а имам предвид пътешествие и оставане там за неопределено време, както го правят много уморени мореплаватели, които „гълтат котвата“ (swallow the anchor) в някой залив (примерно Admiralty bay в Bequia), където киснат месец-два, докато съберат сили и воля да се преместят на седем мили по-на юг, на съседния остров и залив (дали изобщо си чистят дъното на яхтите). За мен Карибите през тези 10 дни си бяха Checк-in, Check out, Buoy-buoy, Fresh fish, Fresh fruit, навсякъде пари искат и те скубят и се чудиш каква ти е далаверата да си бял в бившите колонии, освен ако не си бивш колонизатор или настоящ работодател. А това, което получаваш насреща са цветни екзотични пейзажи, които ти писват бързо. Лежиш на едно място и се разлагаш полюшвайки се закотвен, дойде местния, вече се познавате, донесе ти нещо за ядене, дойде местната, вземе ти дрехите за пране и боклука, гмурнеш се, разхладиш се, после пънч, залези, вечеря, пънч, звезди. Кееф, майка му стара, както викал бай Ганю като изял една две круши и малко грозде в купето на влака. Май всички (а не само ние българите) са бай Ганювци, макар и малко по-рафинирани. Е, такъв живот не го разбирам. Трябва да има движение. Движението е всичко, целта е нищо (макар да е казано по друг повод). Ето затова обичам вятъра и морето, а също така и планината. Там всичко постоянно се променя и щеш не щеш,ти се нагласяш, плаваш или се изкачваш устремен напред или нагоре с мечтата да се доближиш малко до Нептун или до Юпитер.
А освен всичко друго, на Карибите ти си в гетото на местните, но с много повече джобни от тях и това очевадно неравенство подтиква някои по-революционни елементи от местните да възприемат мотото „собствеността – това е кражба“ и да преминат в действие. Затова трябва да си нащрек, особено ако си off the beaten track, а не в някой възскъп туристически оaзис.
Вчера като слязох по бански на кея в Капела Марина на Мариго бей, придобил порядъчен тен (не перманентен като на американския президент, който по думите на Берлускони отпреди 8 години е „un ragazzo giovane, bello, sempre abbronzato“), един от местните ми рече: „Hey man, you are almost like us“ а друг местен додаде, „Don’t you worry man, black is good!“ Веднага направих асоциация със стария виц, в който малкото негърче или индийче (нали знаете, че вече в новите издания на Агата Кристи най-великата й творба е прекръстена на „Десет малки индийчета“) паднало в едно корито с брашно и след като се оваляло хубаво в него, излязло на улицата, видели го неговите съседчетата, че е бяло и го пребили от бой. Горкото побеляло негърче се разплакало и на въпроса на един чичко „Защо плачеш момченце?“, отговорило „Само от 10 минути съм бял и вече мразя черните“. Та кой може да каже кое е по-добро – бялото или черното. Зависи от заведението, където си посетител. Но май на Карибите цветовият стандарт е черното, като черната мачта на Фурия.
Айде стига толкоз, че току-виж от някоя филантропическа организация са ми спретнали дело по някой от новите закони, дето не ги познавам в детайли.
18.12.2015, 11:50 UTC

От борда на Фурия, пристанала на понтона в Мариго бей, Санта Лучия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *