Феноменът при Икария (Suicide Blonde)

На третия ден след поворота при  малкото островче Канделуса, което заобиколихме с десен борд, се отправихме към остров Кос. Вече духаше стабилно в шеста степен по Бофорт. Бях слязъл под палубата за малко, когато чух Мишо да ме вика. Вятърът беше паднал и заходил обратно на часовниковата стрелка, така че идваше за халфвинд. Мишо вика, давай ще вдигаме асиметрика (щото Code Zero-то е out of the game). ”Сигурен ли си Мишo?” “Да, сигурен съм”.  Тъкмо вдигнахме стегнатия суджук на спинакера навит на top-down furler-a и се готвехме да го развиваме, гледам, че уредът  показа 17 възела и му казвам, нали за този спинакер пише, че е до 10-12 възела. Слава Богу, че усети и той вятъра (има си хас Копанов да няма усет за силата и посоката на вятъра), та се отказа от “брилянтната” идея. Свалихме го обратно под палубата. Изведнъж вятърът качи на 30 възела и нагоре. Рифовахме геноата, беше късно за риф на грота, накрая съвсем я навихме и карахме само на грот до Кос и едва след като го заобиколихме вятърът малко се успокои в 5-та степен. Въпреки това карахме на втори риф на грота, защото много бързо от  20 качваше на 30 възела! А си беше и нощ. Плавахме на север на лавировка покрай Калолимнос, Фармакониси и накрая Агатониси. Навлязохме в турски води и призори сменихме байрака. После се върнахме пак в християнски води, но малко преди Агатониси отново попаднахме в дупка. Междувременно при поредното запалване на двигателя за заряд на акумулаторите, се включи аларма, че няма охлаждане на двигателя. Изключихме го, Мишо се бори известно време да реши проблема, но безуспешно. Карай…,  дано да ни стигне токът до финиша! След заобикалянято на острова компасният курс към Миконос беше 258°, вятърът духаше от север със средно 25 възела и ни идваше за халфвинд. Като подминавахме внушителния продълговат и висок остров Икария макар и да бяхме на повече от три мили от него, от най-високите склонове вятърът ускоряваше на 35 възела с пориви до 45. Яхтата глисираше по огромните вълни, някои се разбиваха преди нея, доста след нея. Мишо спеше долу, а на мен ми се спеше горе. Колкото повече духаше и по-огромна ставаше вълната, толкова повече ми се приспиваше. Извадих сгъваемата кофа, загребах морска вода и си наплисках лицето, ближех сол като конете за тонус. 

Към края на Икария се натъкнахме на страхотен феномен. Ватърът се спускаше от високия склон, удряше се във водата, отразяваше се в нея и се връщаше обратно срещу себе си и по този начин “се обездухваше”. Не беше безветрие, а бой между духащия и отразения вятър. Остров Икария невъзмутимо и дори доволно се изпречваше на вятъра с исполинския си ръст, спираше го и го запращаше го с двойна титанична сила надолу към морето като по този начин го караше да се самоубива във френетичен екстаз, а морето клокочеше на малки гейзерчета.  Преседяхме  около половин час в тази злокобна самоубийствена зона,  докато се измъкнем бавно с 2-3 възела скорост. Какво ли ни чакаше по-нататък, не смеех да погледна прогнозата.

Ще завърша с помен за Michael Hutchence, който преди 24 години беше намерен обесен с колана си в хотелската си стая.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *