От Родос до Кавала на тъгъдък

Човекът е Човек, когато е на Път

Пеньо Пенев


Напоследък страдам от творческа нищета. Отдавна не съм писал, нито публикувал нищо. Но сега имам повод да напиша отново нещо с мирис на море.

Така се случи, че Мишо Копанов имаше нужда от яхта за Егейската регата (Лерос-Кос-Сими-Родос), в която да участва с курсисти и да ги обучава.  Това беше повод Кроне 1 да отплава на юг без мен. След закриването на регатата, на 24.08. се метнах на самолета с моя приятел Росен Воденичарски, за да върнем заедно с Мишо яхтата от Родос до Кавала, където Матей Матеев благородно отстъпи на Кралицата мястото на собствената му яхта. 

Още при кацането в Родос  усетихме духавицата на мелтема. А вечерта се почерпихме в ресторанта в компанията на Иво и Мария Върбанови и на част от курсистите, участвали в регатата. Започнахме с вино, после коняк и накрая ром. При новите познанства времето минава неусетно и на тъгъдък, в пиене и разговори, в които всеки бърза да изприкаже безброй случки, мисли и емоции. Заковах се здраво, вероятно за това допринесе и скръбната вест за смъртта на Charlie Watts. 

На следващия ден (25.08) тръгнахме към о-в Лерос, за да вземем част от багажа, оставен там преди старта на регатата. Вятърът си духаше здраво в шеста степен, а вълната ни бъхтеше  безмилостно. Като прибавим и крена, махмурлукът се уплаши и ме пусна преждевременно. Решихме да лавираме близо до турския бряг, за да омекотим возията. Имаше и други яхти, повечето плаваха попътно, но малцина като нас дерзаеха срещу мелтема. През цялото време карахме на втори риф, а много често рифовахме и геноата. Животът на борда при крен си е чанч, особено когато продължава 24 часа. Хем си викаш, какви пичове сме да играем на канадска борба едновременно с Нептун и Еол, хем чакаш с нетърпение  на тях просто да им омръзне играта и да си отидат непобедени. Но си мисля, че те ни уважиха заради това , че не се огънахме на тяхната страховита мощ по време на Aegean 600 и този път ни “пуснаха гювеч”.  Мелтемът се оттегли и предаде щафетата на другия мор – бонанцата. Рано сутринта на втория ден (26.08) влязохме в залива на Лерос в пълен щил и докато търсехме безуспешно място за приставане на градското пристанище, в крайна сметка се закотвихме, но с кила. Опитахме  безуспешно с пълен заден, с клатене, Мишо вися на гика, за да се накреним, но T-образното торпедо беше захапало здраво тинята и не помръдваше. Извадихме втората котва, Мишо я закачи за спасителната подкова и отплава с нея на 50-на метра да я пусне. При втория опит котвата захапа, завъртях лебедката и тинята се предаде. Отправихме се към отсрещната марина и пристанахме в нея за няколко часа. Багажът ни го съхраняваше Васко, преселил се тук отдавна, работещ като моряк на марината. Хубаво е да срещнеш отзивчив сънародник на такъв забит остров. След обяд отплавахме от Лерос и след един заблуждаващо обнадеждаващ свеж вятър, в крайна сметка се принудихме да запалим  двигателя и така на motorsailing през Лимнос чак до Кавала, където пристанахме по обяд на 28.08. Беше  си препускане безспир, както аз го обичам …… Иначе, на островите е едно и също –  хора, къщи и таверни, които поне за мен са  незадължителна гарнитура към плаването. Неописуемо е чувството, което ме изпълва от движението на лодката в морето, дори и в монотонния ритъм на мъркащия дизелов двигател.  Чувствам се едновременно като Джак Керуак и Бернар Моатисийе плюс малко душевен смут, привнесен от творчеството на Стивън Кинг.  

Сега пишейки тези редове, плувам в пот в лепкавата жега на Кавала и се сещам за Яворов, който през Балканската война с една шепа комити е влязъл града и го е освободил от турците.

Сън в съня е сбъднат, миг след миг лети

няма да се върнат сбъднати мечти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *