От Самотраки до Бургас (Territorial pissings)

Кръчмата в Камариотица изглеждаше като разхвърлян хоремаг отпреди 50 години, но яденето беше вкусно. Бяхме се нагласили да ядем някаква ярешка гозба (на този остров козите и през лятото са повече от хората), но нямаше и заложихме пак на морско меню. Не сгрешихме.

Рано сутринта на 2-ри ноември още по тъмно излязохме от пристанището и плавахме покрай източния корпус на Самотраки. Импозантен остров. Не случайно цар Фердинанд много е настоявал за него при преговорите след Първата Балканска война. А накрая Хич! Мамка й история putana!

Беше почнал да духа очакваният южен вятър, но плавайки в посока към Гьокчеада, ни идваше много остро в носа. Кралицата, чиито странични погони са мотирани вътрешно на палубата, качва доста добре и при ъгъл на вимпелния вятър около 20 градуса й трябва малко помощ от двигателя, за да работи и стакселът. Заобиколихме Меката на българските уиндсърфисти с десен борд. Поваля ни и малко дъжд и по този повод си пуснахме November rain. Лявата тонколонка  в кокпита не работеше и звученето на музиката не се получаваше, но пък настроението и лафът бяха на шест? Нали сме трима пича на борда, кво друго да правим, автопилотът вършеше основната работа, а за нас оставаха простотиите, които си говорихме. 

Към 16 часа спряхме на Чанак Кале да заредим с гориво. Дизелът излиза 90 евроцента литъра. Имаше един сърбин, който помогна с въжетата, повече с приказки и си заслужи едно евро. Дидо каза, че в града имало огромна статуя на Троянския кон.

Реших, че това за турците,  (макар и да нямат нищо общо с троянците освен враждата с гърците), е исторически нонсенс. По-добре да бяха издигнали статуя на Хектор или Лаоокон, вместо на фаталния данайски дар.  

Плаването през Дарданелите и  Мраморно море беше моторно,  спокойно и отегчително. Южният вятър не успя да пробие и с  малки изключения  бяхме изцяло на motorsailing, но пък течението беше попътно и развивахме скорост между 7.5 и 8 възела. Как ли са издаянили преди хилядолетия аргонавтите с кораба Арго и тяхната мисия невъзможна да донесат златното руно чак от Колхида (днешнаГрузия)?! Всъщност ветрилата не са им били много от полза. Не случайно Диоскурите, Херкулес и Язон са се състезавали по издържливост в гребането. Дадох си сметка колко много е допринесло мореплаването за фюжъна между етносите и цивилизациите в древността и средновековието. Тогава са плавали на сляпо, без да знаят къде отиват, какво ги чака и дали ще се върнат. Спирали са по пътя, когато мястото им е харесвало, са оставали, а понякога и колонизирали. Сега, ние съвременните епигони плаваме за собствено удоволствие, събираме преживявания и препикаваме близки и далечни земи, сякаш ги завоюваме в душите си в стил Veni Vidi Vici. А и когато плаваме с малка ветроходна яхта, макар и оборудвана с автопилот, компас, ехолот, лаг, AIS, радар и т.н, винаги има нотка на неизвестност и възможна беда. Решенията ги взимаме сами и понякога страдаме заради тях, защото морето все още е част от дивата природа и плаването в него си е приключение. 

Преди обяд на 3 ноември бяхме на входа на Босфора. Препикахме Атакьой марина, за да заредим и влязохме в Босфора. Беше прекрасен топъл слънчев ден и двамата с Диан обухме късите гащи и останахме по къс ръкав и боси. Преминаването на Босфора е винаги възнаградително за окото. При изхода към Черно море стана по-хладно, слънцето частично се прикри зад облаците на фона стърчащите в далечината съвременни вавилонски кули на мегаполиса Истанбул.

Черно море ни посрещна със слънчева бонанца.

Постепенно и срамежливо вятърът се появи от югоизток, колкото да отчете присъствие. С вимпелна сила по-малко от 3 възела, продължихме на двигател чак до Бургас. Рано сутринта в 3:30 часа бяхме на Свети Иван и след него падна завесата на гъста мъгла, която ни стресираше чак до Бургас. Пристанището беше затворено за кораби. Радарът се притече на помощ и благодарение на него избегнахме един малък и необозначен на картата малък буй, чиято мигаща светлина се видя едва на 20 метра.  Пристанахме на Морска гара за входяща контрола. Малко след нас пристана и яхта Номад, (Wauquiez 32), също тръгнала от Кавала в неделя,  но без да спират никъде. Преди обяд отидохме да видим Дидовата яхта Da Capo (Degerö 31) на пристанището на Ченгенескеле, Отманли.

Хубава малка заоблена черупка с много дървения и скришни места за складиране, мореходна и подходяща за live aboard. Има си и надстройка с панорама какво се случва, докато кара. Дидо като я лъсне, ще стане едно малко удобно бижу, с което ще може да си щъка навсякъде. Като истински пичове отидохме с нея до ресторант Даляна в стил гръцка таверна, който беше на по-малко от половин миля и естествено заседнахме, докато приставахме на кея, но без драма. Похапнахме вкусен чироз и чернокоп, след което взехме кола и двамата с Росен се прибрахме уморени, доволни и с проветрени мозъци. Препикахме набързо три морета, два пролива и по малко от сушата. Голям Кеф!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

One Comment